Понеделите
[_Monday's_Sundays_]
vozd

 

Споделеното стръкче обич
посява в сърдечната градина
отсъствието на болка.
-- vozd

~пролог~


Гримираният с дъждовни капки прозорец на купето придаваше зимно мечтание на облаците, полегнали в планинския скут. Усещането за хладен пронизващ дъх, захвърлен от снежния великан от върха на зимен връх, даде път на стоплящо видение за ослепителното слънце на пистата, ръка за ръка с грациозен силует на споделено щастие. А може би погледът м у го лъжеше - раздвижването в аквариума на мислите му се дължеше на навяващата тъга модулирана самотност на пътуващия във влак. Монотонност, разбира се... успокоява сетивата и чувствата и споделя приказки за вечност и тишина, от онези, които цялото ти същество усеща в мигове на усамотение с планината , с природата, с другия . Колко различно от тракането на пристигащите и тръгващи влакове, движението на пътниците, тяхното идване, чакане и изчезване - една замръзнала във времето, хипнотизираща и определено символична фреска. Това е картина с безброй решения, с проблясъци на вечност , с непрестанно променяща се визуална структура , с едно постоянно унищожаване на клетки - картина, която променя и състарява човек и вселена.
Влакът на съзнанието. Неизбежността и безпределната изменчивост на настоящето. Цъфналите по бреговете магнолии - предопределения за бъдещето на пролетта и разделението. Съзиданието и борбата за плячката. Безрезервната, простичка перфектност на изящен женски крак. Полетът на орел, полетът на пеперуда, полетът на радостно сърце. Безкрайно, безкрайно е - като онези неизвестни независими филми, в които нищо не се „случва", но те връхлитат с цяла нова вселена от спомени, чувства, мечти...

 

go higher...

когато спре да плаче
раненото сърце,
духът на любовта ми
ще трябва да поспре,
във теб да се огледа,
след нас мечти да взре,
и обичта ми - тъжна, бледа -
далеч да отнесе...

go higher...

~# ЕДНО ~

Имаше дни, в които разумът му изневеряваше на обичайната си подреденост и яснота. Понеделниците носят голяма тъга. Понеделник беше денят за равносметка на болките и радостите от изминалата седмица. Везните натежаваха все в едната посока напоследък... нежеланата. А и старото amnesiac лекарство не действаше вече. Не помагаха нито алкохолът, нито наркотиците, нито жените, които Geanne буквално изстискваше по няколко наведнъж – отчаян ход... като че някоя можеше да му даде топлината, която носеше в сърцето си и за която жадуваше през всеки миг от застиналия размисъл, в който се бе превърнал животът му.
Разрови угарките в пепелника с пурата си, наполовина изпушена вече без спомен. Такива са хората, такъв е животът. Без спомен се живее по-лесно. Без спомен и без чувства. Дали не беше някаква перверзна форма на мазохизъм това, че той отказваше да се присъедини към редиците от човечета, които подържат мислите и заниманията си по последна мода? Може би рано или късно трябваше да се предаде... да започне да си купува маркови парцалки на килограм и да се занимава с модерните freestyle неща. Но това означаваше да изостави душата си, да я захвърли някъде в бунището на суетата и да приеме „предизвикателството" на така нареченото „предизвикване на себе си" чрез леснодостъпния начин „много съм луд". Mango само за две дълбоки мисли, само по две за блузка, хайде на намалението... Да, болката си струваше цената. Както всяка болка, междувпрочем.
Изведнъж осъзна, че трябва да тича. Да тича към себе си, към нея, към чистата й душа – _ по_ дяволите_ скапаните_ й_ думи! – към усещането за истина, към зелените поля на истината... там, където няма нито едно дръвче за прикритие или лицемерие... Представяше си го ярко и силно, като fresh от портокали, като върховния момент на проникване в обвитото й от страст, тръпнещо тяло, като стихналото величие на осемхиляден връх, като безразсъдното му шофиране нощем из планинските завои, като онова чувство, което го обземаше всеки пък, когато застанеше на ръба на двайсететажния блок по крайбрежната улица с ясната мисъл, че най-сетне ще полети. Но не биваше да бяга от нищо. Всичко – и хубавото, и лошото – беше част от него... колко неудобна мисъл, но все пак болезнено вярна. Да търси, но не да изоставя. Да приемам и обича, но не да отхвърля и наранява. Да прави добро въпреки злото и подлостта, които се привличат от наивните добряци като оси на мед. Осите на безразличито... Каруца или каляска – въпрос на избор. Избор предопределен, защото Geanne носеше вяра, силна като стомана, чеч истинското, човешкото, преживяното и изстраданото винаги надделява над повърхностните умове и апатията.
Тази вяра увличаше много хора около него. Един път Britt се изцепи за него ( колко типично за тоя тип) , че Geanne бил „неразбираема самостоятелна извънземна единица за независимост на съзнанието" – NSIENS: можеше да се прочете или като "nonsense" , или като "science" ... въпрос на избор, отново. Дявол знае какво искаше да каже тоя пиян кретен... но само в присъствието на Geanne този приятел успяваше да се усмихва над дребностите на живота и да подтиска агресията, присъща на трудния му характер.
В ежедневието дълбоките истини не помагат, дори дразнят с философския си напън... Но, питаше се той, ако нямаш дълбоки истини, как ще успееш да разрешиш най-голямата загадка: мистерията на самия себе си? Geanne реши, че е време да излезе най-сетне навън и да потърси още отговори. Облече палтото си в мразовития януарски ден, взе лулата си и затръшна вратата след себе си. Никога не носеше шапка. Шапките, казваше си той когато вече не чувстваше ушите си от студ, са създадени, за да попречат на ума да диша. И наистина го вярваше. Опасна проветривост или каска за безопасни мисли? Въпрос на избор...

go higher...



Copyright © 2007 Vozd In Traffic ® p.m.b.m. records ®